Калофер: под върха на Ботев

Калофер е градче, в което Стара планина се прегъва над къщите като крило. Тук, на 670 метра надморска височина, под върха на Ботев — най-високата точка на планината — е роден Христо Ботев, най-голямата българска жертва на поезията. Калофер е малък, но има тежест като планинска буря. И това е една от двете причини, поради които си струва да отидете. Другата е, че градът е истински — той никога не е разигран на туристическа сцена. Тук пекарите още пекат хляб в каменни пещи в шест сутринта, монахините в манастира варят сладко от рози по бабини рецепти, а реката Тунджа още носи звук на стъкло — особено сутрин, когато е тиха над всичко друго в градината.

Калофер е селище от средата на XVI век, основано от овчари и тъкачи. Името му се свежда от гръцкото „калос" — красив. Тогавашните основатели са го избрали добре. Градът седи на висока тераса, обърната на юг, между Тунджа и склоновете на Балкана. От тук се вижда планината цял ден — без сграда, без жица, без дим. Това е първото нещо, на което ще обърнете внимание, когато пристигнете. Второто — че въздухът е друг. По-сух, по-остър, с миризма на бор и на трева, която не е била косена месеци.

Как се стига и кога да дойдете

От София до Калофер има 165 километра — около два часа път по магистралата „Тракия" до Карлово, после нагоре по второкласен път през Сопот и Розино. Карайте бавно последните двадесет километра — пътят е красив, но е и тесен, и през уикендите местни хора с трактори могат да изскочат от страничен междуселски ход.

Калофер има четири сезона, които си струват по различен начин. Пролетта (април, май) е сезонът на цъфтящите овошки — в околностите на града има ябълкови и крушови градини, а в манастира на 23 април цъфти двестагодишният люляк. Лятото е сухо и горещо, но прохладно вечер — въздухът от Балкана слиза в долината след залез. Есента е сезонът на първото — първите снегове на върха, първите палтени, първите чорби в механите. Зимата е сурова: снегът понякога стига до колене, и тогава градът се връща назад с двеста години — фурната пуска дим, мъглата стои над реката, някой ходи с лопата по площада.

Най-добрите два пика на годината: 2 юни (денят на Ботев) и 6 януари (Богоявление). И двата са много специални дни в Калофер. И двата идват с условие, че ще трябва да резервирате нощувка поне месец предварително — местата свършват.

Сутрин в Калофер

Тръгнете рано. Калофер сутрин има свой собствен ритъм, и той започва около 6:30. Първа пали фурната пекарят Стефан в малката си пекарна на улица „Изворска". Той прави хляб с квас от 1973 година, с рецепта, която баща му е донесъл от Кърджалийско. Хлябът му е тежък, плътен, с дебела кафява кора. Купете един за вкъщи; ще издържи цяла седмица. Той никога не разочарова.

След пекарната — площадът. Малък, с няколко пейки около паметник на Ботев. Тук сутрин се събират старите хора — пет-шест мъже, които пушат и говорят за времето. Кафе на пейката пред кафенето „Старият Калофер" — едно евро и петдесет за единично еспресо, две за двойно. Седнете. Гледайте площада. Чуйте камбаните на църквата „Свети Атанасий", които бият в 8:00.

Около 9:00 излезте от площада на запад, към родната къща на Ботев.

Родната къща на Ботев

Това е първият задължителен спирка. Къщата е построена през 1832 година — възрожденска, малка, с дървен балкон и каменна основа. На 25 декември 1847 година тук се ражда Христо Ботев. На двадесет и осем години той пада на връх Камарата (днес връх Ботев) с пушка в ръка и стихотворение в гърлото. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира" — пише Ботев, и Калофер го пази по този начин.

Музеят отваря в 9:00. Билетът е шест лева — малка цена. Влезте бавно. Първата стая е, в която той е роден — обикновена селска стая с глинена пещ, чергови по дъбовия под, ракла със зестрата на майка му. Втората стая е кабинетът на баща му — Ботьо Петков, който е бил учител в Калофер и в Карлово. Тук са книгите, по които малкият Христо е учил. Френски речник от 1839. Руска християнска антология. Учебник по граматика от Цариград, на който корицата още носи мастилно петно от едно дете, което е писало вътре.

Третата и четвъртата стая разказват историята на войводата — пътя му от Калофер през Букурещ, Одеса, Цариград; писмата, които пише на сестра си; копие от вестник „Свобода", в който той публикува първите си стихотворения. На стената виси известната снимка — Ботев в кожухова шапка, с пушка през рамо, с поглед, който не оставя място за съмнение.

“Влезте бавно в стаята, в която е роден. Тя няма да ви каже нищо великолепно — но именно затова е истинска.”

На двора има малка градинка. Седнете на пейката за пет минути. Тук Ботев е играл като дете. Тук неговата майка е простирала прането. Тук е било първото му небе.

Девическият манастир „Въведение Богородично"

След къщата на Ботев тръгнете нагоре по улица „Манастирска", в северния край на града. След петнадесет минути пеша или пет с кола ще стигнете до Девическия манастир — единственият действащ женски манастир в България извън градовете. Основан през XVI век, той се намира на малка тераса над Тунджа, заграден с висока каменна стена.

Бутнете тежката дървена порта. Влезте бавно. Дворът е малък, бял, тих — с пет-шест плодни дървета, една стара чешма с метален бакърен черпак и една пейка под кестен. Тук монахините живеят по дузина. Те правят сладко от розови листа, мед от собствените си пчелини и икони, рисувани с темпера на дъсчени бази. Купете един буркан сладко — десет лева — и една малка иконичка. Парите им трябват.

Главната църква е малка, с нисък иконостас и стенописи от XVIII век, частично възстановени през 60-те. В нея се пази иконата на Богородица Калоферска — една от чудотворните икони на България. Според предания тя е била намерена от овчари в гората над града през XVII век. Стои в нишата на иконостаса, в златен обкоп, и я гледат с искрена обич.

Седнете на пейката под кестена. Тук е тихо като в библиотека. Понякога ще чуете една монахиня да пее псалом в малкия параклис; гласът се носи над двора и излиза през портата. Това е звукът на Калофер, който никой пътеводител не описва.

фиг. 02 — Манастирът — основан XVI век, още действащ

Тунджа

Слезте от манастира към реката. Тунджа в Калофер е още планинска река — тясна, с каменисто легло, с водата, която върви бързо и звучи като стъкло. От моста на южния край на града можете да видите как тя излиза от една клисура на изток и изчезва в равнината на запад. На бряга има каменисти пейки, на които си струва да поседнете петнадесет минути.

На 6 януари, на Богоявление, тук става нещо рядко. Мъжете от Калофер — между 30 и 40 на брой — влизат в ледената вода и играят леденото мъжко хоро. С пиле, гайди, тъпани, в национални носии — белите ризи са мокри до пояс, по гащите се замръзва кора лед. Всеки от тях стои в водата между двадесет и тридесет минути. Това не е изпълнение за туристи; това е ритуал. Идва от XVII век, когато местните мъже са играли хоро в реката, за да благословят водата за цялата година. Днес това е едно от най-важните събития в българския фолклорен календар — и едно от най-малко комерсиализираните.

Ако сте в Калофер на 6 януари, отидете рано. Хорото започва около 12:00, но местата на бряга се заемат от 9:00. Облечете се топло — на въздуха е минус десет, а вие ще стоите на едно място три часа. Носете чай в термос. След хорото отидете в механа „Тунджа" и поръчайте курбан-чорба — тя е безплатна този ден, за всички, които са били на реката.

Обед в механа

Обядвайте в механа „Старата дъбрава" или в „Тунджа". Двете са на 100 метра една от друга, и двете правят традиционна планинска кухня. Поръчайте курбан-чорба (агнешки бульон с ориз и петък — задължително за зимата), запечен телешки гъби (есен и зима), и за десерт — крупник със сметана и мед.

За пиене — ракия от джанки или сливи. В Калофер ракията е по-силна от средното — 50-52 градуса, прави се от местни казани, и трябва да се пие на малки чашки. Не пийте местното вино — то идва от Тракия и не си струва. Поръчайте чаша черен чай след ракията — обичай в планинските градчета, който помага да си върнете координацията.

Обядът отнема около час и половина. Местните не бързат, и вие не бързайте.

Следобед: пътят към върха

Калофер има две лесни и една сериозна разходка. Лесните: до Студената вода (три километра, час и половина пеша, добре маркирана пътека) и до Манастирската поляна (два километра, 45 минути, асфалтиран път). Сериозната — до връх Ботев (двадесет и един километра в едната посока, осем-девет часа общо).

За един следобед — отидете до Студената вода. Това е извор в гората, на около 800 метра надморска височина, с чешма и пейка. Пътеката тръгва от северния край на града и се вие през буков лес. Първите два километра са лесни — пътят е плосък. Последните петстотин метра са нагоре — около 15 минути по-стръмно изкачване. На върха ще намерите извора, дървена пейка и табела с надпис от началото на ХХ век. Изпийте от водата (тя е безплатна и безопасна — местните пият от нея от век) и поседете.

От Студената вода се вижда на изток най-високият хребет на Стара планина. Слънцето над него пада ниско по обяд, и сенките по върха показват дълбочината на планината. Това е една от гледките, които ще запомните най-дълго от Калофер.

Какво да изпиете преди да си тръгнете

Ако сте за един ден, върнете се в града около 17:30. Изпийте едно последно кафе на площада, купете един хляб от Стефан за вкъщи, и поемете към София. Пътят е красив по залез — планината е златна на запад, а долината на Тунджа потъмнява пред очите ви.

Ако сте за две вечери — спрете в една от шестте възрожденски къщи в Калофер, които приемат гости. Тук основният критерий е простота. Калоферската възрожденска къща е по-малка от копривщенската, по-каменна, с по-тесен чардак. Това е стилът — но не означава, че е по-малко комфортна. Минимум, който трябва да очаквате: пещ или камина, ортопедични матраци, самостоятелна баня, домашна закуска (с мед от манастира и шопска баница), и тиха стая, в която реката се чува от прозореца.

“Калофер е място за хора, които обичат тишината с тежест. Тук планината не ви говори — тя ви гледа.”

За мечтателите

Калофер е място, в което времето тече по друг начин. Не защото е малък — то малкото го има в много места. А защото тук всичко е истинско. Никой не играе сцена. Пекарят пече хляб. Монахините варят сладко. Реката тече. Планината стои.

Има моменти, в които градът става нещо повече от себе си. Сутрин, когато мъглата от реката слиза към площада и църковната камбана започне да бие. Вечер, когато слънцето пада зад Хисаря и Стара планина потъмнява от синьо към лилаво. Зимна нощ, когато снегът пада тих и никой не подава звук, освен фурната на Стефан, която вече е затворена за деня.

В тези моменти разбирате защо Ботев е писал това, което е писал. Не за свободата като идея. За свободата като звук на река, мирис на хляб и тишина на планина.

Останете два дена. Първият — за музея, манастира, Тунджа. Вторият — за пейката край реката и за нищо друго.